ПРЕД  СКУЛПТУРАТА  НА  ПЕНЬО ПЕНЕВ

Това си ти – издялано от камък тяло

със ръст обикновен, човешки.

Сакото, панталонът и обувките

не са от модните световни корифеи,

а закупени от квартален магазин.

 

Косата, издайнически заговорничи

с  годините на твойта младост –

богат венец от щръкнали кичури –

издигната корона над челото ти.

Длетото е пригладило непокорните къдри.

 

Седиш на пейката пред дома,

където си живял в мизерия с детето си.

Седиш в поза  безмълвно застинала, уморена

от времето, когато своята пътека извървя

в строителния устрем на града.

 

Седиш и гледаш  с очи вечнонатъжени,

пълни с  недоизказана мъка и радост.

Чакаш на мястото свободно, на пейката до теб

да седне събеседник, потомък на твойто поколение

и да ти разкаже какъв  живот живее днес.

 

Напразно чакаш,  не спират стъпките,

не се забавят крачките пред теб.

Животът алчно е ограбил душите им,

отнел е твоето прозрение и вяра в човека,

помръкнала е светлината от зазоряването.

 

Две любопитни дребни циганета

те сритват по обувките, защипват ти носа

и подигравателно усмихнати,

играейки си, те поливат с вода.

Не се сърди, те поне те забелязват.

 

Какво очакваше след голямото завръщане?!

Твоето творение роди мисъл в главата ми.Паметта за поколенията, пазеща поетите от забрава , минавайки ежедневно покрай тях(паметниците) , защото улисани от мъките в битето , сякаш губим мярката за духовното изначалие на човека.