Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.09.2014 00:22 - ЕДНА СЛУЧКА НА СЕЛО
Автор: malama Категория: Други   
Прочетен: 3510 Коментари: 3 Гласове:
3

Последна промяна: 07.09.2014 23:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Сега ще я разкажа. Колкото и да ми се иска да я премълча, не става. Знам, че наранява гордостта ми, но откровението е като целебен сок за корените на човешкия срам. И ако не го гарнирам с пейзаж, разказът ми ще е сух, безцветен, бездуховен. Никак не ми се ще да мина през спомените си за село, без да обърна поглед на онези бухнали в зелено разклонени дървета, сами възкръснали сред ливадите.   Тези дълбоки и плътни сенки, над които птици и пчели се надпреварват да поглъщат живителната им хладина и аромат, бяха неповторими в първите ми представи.  Диханието им беше толкова шумно и страстно, че за мен, малкото десетгодишно сираче, те бяха сигурно убежище, където да приглуша  детските тревожни чувства от сирашкото  си битие. Ала  изляза ли изпод сянката уморена от разсъдливост,  се показваше друго момиче - гордо и усмихнато, с напета походка.  Очите ми се дивяха на простора: толкова обширни  ми се струваха и ливадите, и нивите, и лозята. Бяха огромни и се дишаше леко сред тях. Рекичката не  се забелязваше, губеше се  самотна, едва църцореща между камъните. Но аз знаех, че е там, чувах нейния шепот.  Такива бяха и пътищата, тесни и прашни. И те ми мърмореха понякога сърдито, понякога нежно, най-вече когато по тях се затътреше лятото...  Толкова за природата, сега за най-важното – моята гордост. Ала преди това ще кажа за сирачето.

     Имах родители, живи и здрави. Живееха си живота такъв, какъвто го искаха. Бяха се съюзили в брак, създали ме, но после не им допаднали характерите и се разделили. Тъй като не се харесвали повече, никой от тях не искал спомен от другия. Всеки си грабнал своята любов през рамо и за мен не останала. А аз бях тяхното минало,  биологичното доказателство за  връзката им.  Но и пречка в новия попътен самостоятелен живот. И ме отрязали от себе си, все едно че не съществувам. Ей така и единият, и другият не ме записали в документите си. Това станало след като в съда отказали да изпълняват родителските си задължения. Майка ми: „Аз трудно я родих, болна съм,той не ми помага и не мога да я гледам!”  Баща ми: „Щом майката не иска и не може да я гледа, аз какво да я правя!”  И  съдията се обръща към баба ми и дядо ми. Те двамата се споглеждат и дядо ми заявява: „Ние ще я приемем!” Но тогава не са ме осиновили с надеждата, че ония двамата ще се осъзнаят и след време ще променят решението си. Така времето си минаваше и аз си увиснах без родители. Умряха си един след друг тихо и незабележимо. След години трябваше да ме впишат като наследница на няколко декара земя, придадена от дядо ми. Използвах акта ми за раждане. Добре, че имената им бяха записани правилно, та нотариусът бързо се оправи. Ако беше, както  при кръщаването ми, когато  селският поп бил толкова пиян, че  написал името ми само с първата сричка, нямаше да мога да получа нищо, защото всеки може да гадае името ми. И така връщам се на историята...

    Селската фурна беше на мегдана. Вадеше едри двукилограмови самуни, за които  хлебарите свещенодестваха  от тъмни зори - да омесят от смляното житеното  зърно вкусно тесто с магическото му втасване, да опалят пещта и да  наредят отделните късове на дъските. И щом   бухнат  като трудна жена преди раждане  да ги метнат във фурната. А като   вземе да се пече  хляба,  благословеният му  аромат  плъзваше из село, изкусително се вмъкваше през врати и прозорци и изкарваше жените от къщите. Те   се събираха на раздумка и чакаха реда си да поемат парещите самуни, още с въглените по долната кора. Горната бе опалена с цвета на старо злато и  заоблена като нова месечина, скрила под себе си тайните на живота.

     И мен ме пратиха в зори на фурната. Слънцето току-що провираше глава из треволяците и светлината му правеше зеленото на листата по  дърветата  да се движи като изумрудено море. Най-впечатляващото в тази история бе, че можех да облека новата рокля, която чичо ми бе пратил в колетче от Германия. Сирачето в мен искаше да докаже на света, че не се отказва от битката с нещастната си съдба, макар че тя все му се озъбваше я с болести, я с моментна липса на майчина ласка или бащина закрила. Понякога съдбата ми отнемаше и детските игри, и  имането на играчки като другите деца. Бях неразделна с един платнян клоун, чиито мускули бяха от памук. Толкова често си играех с него, че му изтривах очите и устата от прегръщане и се налагаше често да ги рисувам пак. И още си го носех с мен като талисман. Сега се гордеех, че си имам село, на което можех да покажа ефирната си рокля от тънка материя,  с цвета на селските дървета, прозрачна и бухнала от набори. Полата като криле на пеперуда се мяташе на воля от вятъра. За да не изглеждам префърцунена градска госпожица, тръгнах боса.

   В лятно време, след като слънцето напече земята, по-голямо удоволствие от това да си заравяш краката в селската пръст, няма. Най-напред мушвах пръстите, после щапвах с пети и от изобилната прах се вдигаше малко облаче и се чуваше едно „пух”, което приятно ми галеше слуха.  Краката ми се обуваха в сиви прашни чорапки и аз се унасях в това приятно занимание. Наближавах фурната. Видях опашката от жените. Моя милост  вирна главата, скри зад гърба си платнената чанта за хляба и гордо запристъпва в прахта. Погледите на селските лелки се лепнаха за мене. Знаех, че е заради роклята и още повече се изпъчих. Устите им се насочиха една към друга и чувах как се питат: „Чие ли е това гиздаво момиче, с тази красива рокля?”, „Трябва да е от горната махала!”, „На Юрукови е, сирачето от града!”, „Ох, горкото!” Това последното бе съпроводено с ужасна болка. Гордо изпънатото ми тяло бе пронизано от парещо вцепенение. Бях се спряла ужасена. Наведох глава и очите ми се ококориха уплашено от това, което видях. То измести болката.  Краката ми се бяха озовали в заровена от пепелта жарава, която бяха изхвърлили от фурната. Подскочих наляво, надясно, но все стъпвах в нажежено червените  горящи  въглени. Прах и искри обвиваха краката ми, докато издрапам от жарището.  Болката оглуши мозъка ми, но градската гордост не го напусна и не позволи на устата ми да издаде звук. Успях да се огледам, за да видя дали са открили позорната ми слабост и като разбрах, че не съм се издала, се наредих на опашката. Роклята започна да полепва по напрегнатото тяло. Повдигах ту единия, ту другия крак, но от затоплената пръст болката ставаше все по-силна. От косата ми се стекоха вадички пот към гърба ми. Вече не си чувствах краката. Очите ми щяха да се удавят във влагата, ала клепачите задържаха сълзите. Дойде ми реда, грабнах  самуните,  мушнах ги в торбата и за да избегна горещата прах, на връщане търсех да стъпвам само по тревите. Влажните листенца облекчаваха болката и усетих огромната полза от ходенето по ливадата. В тревата открих тайната на  благословения балсам, силата на земната енергия,  която облекчаваше страданието ми.  Няма да описвам страшните мехури по ходилата ми и зелевите листа, с които леля ме завива три дни, за да проходя отново. Само ще кажа, че по-голямо от болката беше удоволствието от намазаната с масло голяма топла филия, върху която леля сложи мармалад и го поръси със захар. После, за да допълни вкуса, ми даде пресен стрък чесън...

      И ще завърша със селото – има такъв рай на земята – девствен и причудливо разнообразен! Птиците, пчелите, цветята , полята, горите – това го има вечно, защото любовта и хармонията живее межу тях. И аз всяко лято усещах пречистващата сила на селската красота. Истинското преклонение и любов  към природата ми е дарено от летата на село.И ще си позволя едно сравнение. В града животът на село ми изглежда като мътната вода, мръсен и непрогледен. Но ако направим като природата да дадем време на изворната вода да се утаи, ще видим колко искряща красота се крие под нея.




Тагове:   красота,   хляб,   село,


Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. jelezov - Отлична работа! И аз съм от село. И ...
03.09.2014 11:35
Отлична работа! И аз съм от село. И край наше село течеше рекичка, която макар и малка, въртеше камъните на четири воденички в землището на селото, а някога била източник на водоснабдяването на първата българска Столица Плиска. Винаги съм смятал, че хората родени и израсли в голям град са нещастници, лишени от най-първично човешкото, каквито са селският бит и пеизажи.
цитирай
2. malama - Благодаря Ви, jelezov!
03.09.2014 16:34
Истинската сила на човека се открива чрез природата, а на село я има в изобилие.
цитирай
3. urilozev - Виталност,
03.09.2014 21:57
витае в разказа . Браво!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: malama
Категория: Други
Прочетен: 236141
Постинги: 81
Коментари: 147
Гласове: 88
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031