Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.02.2015 09:29 - ОБЪРНАТА ВЪПРОСИТЕЛНА
Автор: malama Категория: Други   
Прочетен: 2253 Коментари: 0 Гласове:
3



   „Ела си! Сестра ти е в болница!” - Симеон прочете смс-а и стисна телефона в ръката си. Беше от майка му, скромна детска учителка. Представи си я с румени бузи и тъжна усмивка на притеснено  лице, на което се очертаваха две трапчинки, извили се в дискретни бръчици. Не беше я чувал от няколко седмици. Набра я по телефона.  Успя да разбере само „Наложително е!” и хълцащо плачене.

    -  Ще пътувам за Българи! Резервирах полет – съобщи той на жена си Роз-Мари, като сваляше палтото в антрето. – Майка ми има нужда от мен!

    Жена му беше американка от Сиатъл, щата Вашингтон. Живееха в къщата на родителите й, които бяха отишли на ранчото си, на юг в Невада. Симеон завърши обучението си в Сити Юнивърсити в Сиатъл (City University of Seattle), ожени се за Роз-Мари, намери си добра работа и заживя в САЩ. След погребението на баща си, вече осем години не беше си ходил в България. Тук в Сиатъл му се родиха двете деца, сега чакаше трето.

    - Какво й е на майка ти, нали сестра ти е при нея! - Роз-Мари се страхуваше да лети със  самолет и искаше да предпази Симеон от полетите.

    Това донякъде обясняваше защо той толкова дълго не беше се прибирал. За тези години майка му два пъти им идва на гости за по един месец.

      - Сестра ми е зле! В болница е! Говорил съм ти за нея. Тя е по-малка от мен.

     - Семейна ли е?

      - Все още  е  свободна, можем да й намерим някое момче тука! - тъжно се усмихна Симеон.

     Роз-Мари знаеше, че Симеон  искаше да прибере семейството си при себе си, за да не се притеснява за него, но все отлагаше във времето.

    - Вече толкова години разчитам на сестра ми да се грижи за мама..., а трябваше аз да я гледам на старини!

     - Разговаряй с тях и ако искат, можеш да ги прибереш. Къщата е голяма, има място за всички.

     - Знаеш ли, като малък бях казал на мама, че искам сестричка, а тя ми отвърна, че един ден Дядо Коледа може да ми прати. Още помня как с мама и тати  отидохме в детския дом. Беше ми обяснила, че белобрадия старецът взел за мене сестричка, ама объркал адреса и я оставил там. С вълнение очаквах да я видя. Влязохме в салона, а пред мене няколко момиченца. Погледнах мама: „Сега да видим дали ще я познаеш?”- ми каза тя. Стоях и треперех. Ами ако не  познаех  моята сестричка,  ако сбърках и вземех сестричката на друго дете! Натоварваше ме с много отговорна задача. Гледах малките им личица, на  които имаше  огромни очи и дълго се взирах в тях.  Тогава се разплаках. Едно от момиченцата дотича до мен и почна да ми трие сълзите. „Не губи бисерчета! Вълшебниците казват, че в сълзите на децата има ценни бисерчета и трябва да ги пазим!” – чух мелодичен детски гласец  и  малка  ръчичка започна да обира сълзите от бузите ми. Веднага я харесах, защото почувствах, че това е моята мила сестричка. Хванах я за ръка и щастлив казах: „Намерих си сестричката, мамо!”  Едва когато пораснах, разбрах, че родителите ми са  осиновили от социален дом онова сладко момиченце. Така тя стана моята любима сестра Дарина. С баща ми  често я карахме да се смее, защото имаше невероятно звънък смях, като снежни сребърни камбанки. Дълго време си мислех, че смехът й е вълшебен, защото е откъснато звънче от шейната на Дядо Коледа.

    - Тате, леля знае ли, че не ти е истинска сестра? – големият му син изпитваше нескрито любопитство.

    - Не, миличко, тя не си спомня, защото беше малка. Веднъж ни попита защо няма в албума си снимки като бебе, както аз имам. Тати  й обясни, че е била няколко месеца в санаториум за белодробно заболяване. И повече не се отвори тази тема. Ние никога не сме я делили от нас. Мама и тати се грижеха еднакво и за двамата. Обичаме се като истински брат и сестра. А сега тя има нужда от мен... - Той млъкна. -  Полетът ми е утре. Ще ви оставя за няколко дни. Да се грижите за майка си! – Симеон погали по главата малкия си син, погледна големия и  закачливо сложи длан на корема на  жена си. – А ти пази нашето момиченце!

      На айрогарата майка му го посрещна разплакана. Сълзите се сливаха  като ручейчета и минаваха през набръчканите трапчинки. Симеон се наведе, докосна с устни мокрите бузи и погълна солената влага. После стисна в прегръдка крехката фигура на майка си. С това искаше да изкупи вината си за толкова дългото си отсъствие. Носеше болката от раздялата с родитилите си непрекъснато и благославяше сестра си, че за миг не бе оставяла майка му сама. Взеха такси и отидоха в болницата.

    Дарина лежеше бледа и изтънена в белите чаршафи.  При вида на брат си тя се усмихна, но не прозвуча  смях от камбанки. Симеон се натъжи.

    - Мили мои  деца! Трябва да ви кажа нещо... – и Симеон разба, че майка му иска да сподели тайната за сестра му. Погледна я в очакване, но тя само му кимна и тъжно се усмихна.

     - Мамо, нужно ли е сега това? – Симеон се притесни, но майка му без да го чуе продължи:

    - Сине, сестра ти има сериозно заболяване на кръвта. Ще се наложи лекуване с химиотерапия или присаждане на стволови клетки.

    - Но, мамо, знаеш че за присаждене... – усети се и спря – трябва дълга процедура.

    - Така е, затова  ще се наложи да си направиш тест за биологична съвместимост със сестра си.

     Симеон погледна озадачен майка си. От притеснение майка му бе загубила реална представа за нещата. Тя си беше повярвала, че съвместното им отглеждане ги прави биологични брат и сестра. Нима играе театър пред сестра му или наистина пропуска, че тя е осиновена и това налага да се търсят биологичните й роднини. Тогава той стана и за да я отрезви, я издърпа навън.

    - Мамо, знаеш, че за Дарина ще направя всичко, но ние не сме истински брат и сестра, нямаме биологична връзка помежду си.

    Майка му го погледна  и той видя в очите й дълбока печал.  Лицето й като на Богородица излъчваше смирение и покорност. Ръцете й трепереха, когато тя взе ръката му в своята.

     - Родителите й не могат да помогнат, починали са. Има една жива леля в инвалидна количка. Ходили сме често при  нея на гости.

    - Да, леля Михаела, знам я! Тя нейна истинска леля ли е? Затова беше толкова щедра и добра!

     Майка му кимна.

     - Тя много  се радваше като ви водех на гости. За съжаление не е добре и не може да помогне! Оставаш ти! – и майка му стисна здраво синовната ръка, за да не  се изплъзне, както някога го държаше в детството му.

     - Но!... - Симеон се взря в очите на майка си

     - Да, сине,  Дарина е твоята биологична сестра! Осиновихме те от родилния дом, на десет дена от млада студентска двойка. Ти си плод на тяхната любов. По-късно родителите ти, след като се бяха оженили, родили момиченце, Дарина. Но умират в катастрофа. Леля ти Михаела се грижела за малката, но после я дала в дома. Издирила ни и ни помоли да осиновим и нея, за да сте заедно.

     Симеон стоеше като втрещен. Нещо се заби като кука в душата му и я задърпа. Защо му се случваше това? Не усети как пусна ръката на майка си и тихо се отдалечи. Защо, защо? Зад гърба си чу, плачещия глас на жената: „Прости ми, сине, че не ти казахме по-рано! Ама баща ти беше такъв инат...  Отгледахме те с много любов. Ти беше нашето красиво и умно дете. После ти се отдалечи от нас и...” – хълцането се загуби в шума на поликлиниката.

 





Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: malama
Категория: Други
Прочетен: 236138
Постинги: 81
Коментари: 147
Гласове: 88
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031