- По-бързо, жено, ще окъснеем! Искам да минем  границата преди осем! Какво се туткаш още! – шофьорът на аудито се провикваше от паркинга. Ралица, висока стройна девойка, излизаше от входа, натоварена с багаж.

     На първия етаж, от балкона, с  повдигнати петички, се подаваше къдравата главица на нейния Чавдар. Малкото момченце  наблюдаваше как майка му тътрузеше към колата един куфар и после се върна за една чанта. Жената се спря. Сините й очи поглеждаха ту колата, ту детето.

   - Не мога да го оставя... Всеки момент ще дойде майка ми да го гледа. Нека да я изчакаме! – обърна се тя към шофьора.

   -Ти не чуваш ли какво ти казвам! Ако ли не, сваляй багажа и оставай! Аз имам път да гоня!

    Ралица се обърна към балкона. Следобедното слънце удряше уморените си  лъчи върху остъклената тераса, зад която ту се подаваше, ту се скриваше малката главичка. Набра телефона на майка си, ала все още даваше заето.

    Слабостта на майка й бяха приятелите, с които водеше безконечни разговори. Родителите й обичаха морето, а подводното гмуркане бе голямата  страст на баща й. Надпреварваше се с другите моряци да търсят уникални находки от дъното и това забавляваше майка й. Но след като баща й почина, майка й се промени. После се случи така че свлачище отнесе гроба му и тя превъртя. Стана разпиляна гуляйджийка и почна да се заяжда с нея. Когато вече беше непоносимо, се изнесе от апартамента и отиде в къщата на баба си. После се омъжи. Ала мъжът й беше подобие на майка й, затова не го изтърпя.

     Караха се често. Още й горчеше в душата от последния скандал, когато му каза, че трябва да остави таксито, защото по цели нощи не се прибира и от него не вижда пари. Думите му кънтяха в ушите й:

   - Трябва бясно куче да ме ухапе, та да спра да правя това! – викна й той.

   - О, по-скоро кучките, които те хапят нощно време, ти завъртат мозъка на шайба и ти не усещаш, че те водят за носа! – заядливо подхвърли тя.

   - По-добре те да ме омайват, отколкото ти постоянно да ми мърмориш и обръщаш  джобовете. Светът, в който аз живея, е различен от този, в който ти си се навряла. Аз ще се измъкна – крещеше й той – докато ти, повлекано, ще си останеш в него. Коя си ти, та да ми държиш сметка!

    Тогава  й кипна. Грабна дрехите му от дивана и вместо да ги прибере, както правеше редовно, ги запрати срещу него.

   - Вземай си парцалите и се изнасяй оттука, жилището все още се води на баба ми! – Ралица беше се разтреперала цяла, главата й бучеше и усещаше как сърцето й подскачаше като ранено врабче...

    - Хайде влизай, сядай! – сепна я високият глас на мъжа, който  беше запалил двигателя и се готвеше да потегли.

   Ралица отвори задната врата на колата и тъкмо се гласеше да седне, когато чу проплакването на сина си: „Мамо, мамо-о-о!” И тя изскочи обратно. Затича се към балкона. От отворения прозорец сълзите на детето блеснаха на слънцето.

   - Баба ще дойде всеки момент, успокой се! – Ралица вдигна ръка, като че ли искаше да погали мократа бузка, ала ръката й не я достигна.

   - Баба още я няма, не искам да стоя сам! – и то протегна ръчица, но не достигна майчината.

   - Не искам да тръгваш, мамо! Не ме оставяй сам, момо-о-о! – заплака силно момчето.

   - Трябва, миличко! Мама отива да събере парички за играчки и дрехи. Нали  искаш голям автомобил, за да го караш на паркинга. Мама ще ти донесе такава играчка. Баба ти ще дойде след малко!.

    Ралица беше започнала да продава сладолед от една количка на улицата. Плащаха й на процент от продажбата. През трите летни месеци имаше оборот, туристите купуваха, но този месец парите секнаха, а сметките се трупаха. Откак я напусна мъжът й, таксиджията, който не внасяше пари, а тайно ровеше в нейното портмоне и го оставяше празно, в живота й настана печал. Беше стигнала дотам в търсенето на пари, че  събираше празни бутилки и буркани, за да ги връща на вторични суровини и купува храна за детето. Хората знаеха, че са бедни, но не знаеха колко са бедни. Постепенно тя затвори сърцето си за света, като остави в него трайно място само за сина си. Понякога майка й даваше пари, за да я избави от затруднението. Много е яка земята, но докога можеше да издържи така и изтърпи всичко това, самата тя не знаеше. Тогава взе решение с помощта на майка си. „Време е, дъще! – бе й казала тя – Времето е пари! Доката си млада го използвай! С печал нищо не се купува!” И  я поощри да замине в чужбина, като й беше обещала да гледа сина й: „Върви! И ти ще направиш своя пътека. Път няма, ама път се прави с вървене! Толкова хора опитаха и ти ще успееш!” Майка й все пак я обичаше и нямаше да я остави сама в този момент. Подкрепяше я. Ала сега се беше запиляла някъде. За нея бе обичайно да я чакат, но днес се налагаше да бъде точна. Нейното закъснение подлудяваше Ралица.

   Малкият Чавдар все още протягаше ръчица към майка си и сълзите като перлени мъниста се търкаляха по бузките му.

   Чула плача на детето, от отсрещния балкон се подаде Ивелина, възрастна бездетна  госпожа.

    - Какво става, Рали?

    -Тръгвам за Гърция, а няма кой да гледа Чавдар! Майка ми всеки момент ще дойде.

     Госпожа Ивелина не харесваше майката на Ралица, защото някога бе се набъркала в любовен триъгълник с мъжа й. Даже като се роди Ралица, носеше се  мълва, че може да е негово дете, но малко след това той почина и всичко се разми във времето. Постепенно гневът й се стопи, защото Раличка беше весело и закачливо дете и всички в махалата го обичаха. И тя се привърза към него и забрави омразата си. Пък  за  мъртвите се говори само добро или се мълчи. А и никой не би могъл да върне ония събития отново. 

    - Нали знаеш, че майка ти е  развейпрах и на нея не може да се разчита! – комшийката наля масло в загрялата от напрежение душа на Ралица. - Трябва да осъзнаеш, че тя няма да се промени. Тя е отнесен човек и понякога се озовава далеч от реалността, или е там, където не е нужно. Ама щом ти е обещала...

    - Налага се да тръгна днес, имам утре уговорена среща за работа. Ще можеш ли да го наглеждаш, докато дойде разсеяната ми майка. Знам, че мога да разчитам на тебе.

    - Рали, тая нова вълна, която наедря под повърхността на обществото да заминавате, за да работите в чужбина, крие много опасности. Все ще си намериш и тука работа, не си оставяй детето! Ама не съм аз човека да те съдя. И не знам  дали ще се справя с хлапето, Рали?  Ами ако нещо му се случи какво да го правя, не съм гледала  деца и не знам дали ще се оправя!

    - Чавдар  те слуша и ще си прекарате добре! Ще се справиш!

    - Рали, трябва ли да заминаваш, чедо, млада си да се въргаляш в чуждия свят!

    - Госпожо, да нямаш достойна работа и да не изкарваш пари, за  да си нахраниш детето, си е чисто проваляне в живота. Хората рядко говорят за това, защото искат да прикрият собственото си унижение от поражението.Това че не говорят, не значи, че проблемът не съществува. Той създава сериозно напрежение. Уморих се да съм родител без пари и коректно да гълтам горчиви сълзи. Не искам дълго да съм бедна, затова ще замина...

    - Хайде, жено, вече четвърт час пропиляхме! - Клаксонът на аудито  не спираше и се забиваше като кинжал в мозъка на Ралица.

    - Разбра ме защо заминавам. Моля те, госпожо Ивелина, прибери го у вас! – и тя подаде ключовете от къщата. – Всичко съм написала, оставила съм на масата указания и телефони за връзка. И тя се затича към колата, без да се обърне и чуе отговора на госпожата.

     Аудито изфуча бързо от паркинга, за да изпревари настъпващата есенна вечер. Широко разтворените детски очички, като искрящи бисери потъваха в океан от сълзи. Листата от дърветата не лудееха по земята. Все още се крепяха на сигурната опора на дърветата, ала цветът им издаваше умората, предизвикана от лятото. Затова залязващото слънце ги караше да проточват дълги и тежки сенки, които морето на сутринта щеше да събуди.

     На стотина  метра от къщата,  на пътя имаше спряла полицейска кола. Притеснени хора се суетяха около излязла от пътя кола. Имаше и тълпа от зяпачи. Ралица не видя колата. Колело на леката кола беше изхвърчало и ударило пешаходци по тротоара. Линейка прибираше ранените от катастрофата.

    Аудито изчака, докато се освободи шосето и потегли на дълъг път. Ралица запали цигара, но шофьорът й се скара. Тя нервно я загаси. Носеше  от България огромна буца  немощ, заседнала в гърдите й, но не можеше да върне времето назад. Затова тя тихо се помоли: „Господи, Благодаря Ти за силата, която ми даде да тръгна на път! Нека е добра Твоята воля, та да се почувствам значима на новото място. Подкрепяй ме и ме напътствай, защото искам света, който си създал, да съществува и за сина ми. И ме върни отново жива и здрава при него, за да спра сълзите, които разраниха крехката му душа! Нека пак да го прегърна, за да усети любовта ми!” В сумрака на нощта тъмните силуети на бягащите дървета останаха зад гърба й.

    Госпожа Ивелина прибра момченцето. Бабата не се появи нито вечерта, нито на другия ден. Беше в болницата след катастрофата.