Гледаше се дълго в огледалото. Навъсена и драматично нервна, с къса, надърпана като разкъсан чувал  коса и щръкнали, особени уши. Очити й се забиваха първо в ушите. И как не, като те стърчаха бледи, с остри миши муцунки нагоре. Като ученичка често се присмиваха на вида им, подиграваха й се и оттогава й остана прякора Мишана.
     Имаше дни, в които Мишана не беше на себе си. С часове стоеше пред огледалото и я обземаше страх, който я грабваше като хищник, ръфащ плячка. Наказваше се  и  като хипнотизирана не се откъсваше от него, за да придобие мъдрост, подарък за разума й. А имаше дни,  в които  някаква сила я караше  да изработва  и  създава невероятни неща. Сама се чудеше как ги е сътворила. Миналата година например обикаляше реката и от нея и около нея намираше  камъчета с причудлива форма, събираше ги и после с четка и бои ги превръщаше в красиви зографисани същества. В колекцията й можеха да се видят костенурки, камилчета, паяци, крилати змейове, кукли, камиончета и разбира се различни цветя, толкова фино изработени, сякаш ръка не ги е правила. Тези камъчета после раздаваше на децата от детската градина. Малчуганите им се радваха, стискаха в ръчички своя любимец и едно на друго се хвалеха. Тази година се отдаде на сладкарството. Без специално обучение откри в себе си страст да прави торти. Купуваше провизиите, облягаше се на фантазията си и  оставяше усетът й да я води. Пак, както камъчетата, започваше да рисува тортите отгоре и като свършеше, се възхищаваше от себе си. Тортите не ядяха вкъщи, а разнасяше на комшии, приятели или обикаляше циганския квартал и като видеше хлапетата отвън, им подаваше чантата. Заставаше отстрани, наблюдаваше ги как лапат от сладкиша и сърцето й преливаше от блаженство. В искрените им детски очички се четеше толкова много наслада, че тя се топеше с радост в нея.
      Сега беше застанала пред огледалото и онова, което виждаше, не й харесваше. Пак беше я завладял вътрешният дявол в нея. Имаше си тя един дявол върколак, който често я перваше с жилавата си опашка по лицето и я караше да стои с часове в банята пред огледалото, за да открие пораженията му. Пред нея беше врагът и тя започваше да воюва с издължените, изпъкнали скули на лицето му, заслушваше се с уши, наострени да уловят всеки шум, душеше с бледия, изкривен на една страна нос, с ръце ровеше в износените и разсипани напосоки таралежови бодли на косата. Най-много усилия полагаше да хване онзи изпразнен и белязан с тревога поглед. Ръцете й започваха да я щипят и парят и тя несъзнателно дърпаше косата си.
       В този момент звънна телефонът й.
     - Душицо, трябват ми още две ръце , за да довърша  боядисването на оградата. Ще излезеш ли да ми помогнеш? – беше Андрей.
   - В лош момент ме молиш. Сега съм в джунглата и една маймуна е застанала насреща ми. Ще трябва да се разбера с нея! – и затвори телефона. Този човек винаги се вмъкваше в мислите й в неподходящ момент, като разпънат чадър в сухо време.
     Погледна отново изображението си. Огненочервената й коса беше щръкнала заплашително, веждите й като счупени гарванови криле се надвесваха над избелелите от напрежението сиви очи, а устните й бяха свити като кокоше дупе. Вдигна телефона и запечата изображенито в снимка. „Ето, животното е хванато в клетката!” След това, успокоена, победоносно излезе от банята.
   - Сине, ето ти телефона! Махни снимката от екранчето!– Мишана не си вярваше , че може да изтрие снимката и настояваше сина й да стори това.  В него бе сигурна! – Моля те, по-бързо! За да победя звяра в себе си и да се освободя от него, ми трябва помощ.

     Момчето взе апарата. Без да пита, натисна „изтрий” и мълчаливо подаде празния екран  на майка си. Беше време, когато се чудеше защо го прави, но сега си имаше други занимания и не се вълнуваше от прищевките й. Знаеше, че майка му  често се снимаше в банята и после триеха снимките. В дома им нямаше  нито една нейна снимка. За сметка на това пък всички бродирани неща, плетени дантели, нарисувани камъчета и красиви торти, които правеше, бяха снимани и вкарани в компютъра. Там беше видимото й лице, изглеждащо различно, красиво.
   Мишана се озова в кухнята, нейното блажено пространство за творчество. Тук нямаше огледало, но имаше миксер, професионален, сладкарски миксер, купен от Андрей. Ах, този Андрей, как добре познаваше слабостите й и угаждаше на страстта. Набра му номера.
     - Ще правя „Блек Форест”, класическа торта с плод, какао и сметана. Ако искаш да си част от нея, ще ми купиш ли компот от вишни? – знаеше как да го изкуси, макар че той имаше диабет и не вкусваше от тортите й.
     Андрей избута  настрани кутията с блажна боя, остави четката върху нея и избърса с парцал ръцете си. Щом Мишана се обърнеше към него за нещо, той  забравяше за това, което вършеше и оставяше гласа й да го владее. Затова веднага се запъти към супера.
      Мишана се залови за работа. След половин час Андрей щеше да се озове при нея с компота. До тогава тя щеше да направи блатовете с какаото, да ги опече и да разбие сметаната. Андрей щеше да й помогне в подреждането. Понякога се упрекваше, че го държи на каишка, без да му дава  повече права вкъщи. Веднъж стана нужда да се справи с тинейжърските претенции на сина си и се обърна към него, за да му поговори по-строго: „Ти не си му баща, ала си мъж! Твоят глас е  плътен баритон,  различава се от моя несигурен мецосопран и внушава респект.” Тогава Андрей застана като  Голиат пред Давид и почна да  поучава сина й. И тя чуваше как той му говори за синовни и майчини задължения и отговорности, за чувства и ред подобни приказки. Ала, слушайки дългото му бърборене, втората й природа, скрита в огледалото,  започна да изпитва ревност и настръхна: „Като имаш бащински мераци, създай си дете и го поучавай! И можеш да се  упражняваш в банята! Там има едно огледало, пред което можеш да бъдеш всякакъв. Застани пред него, говори му,  изображението няма да те издаде!” Тази нейна двойнственост се преплиташе в отношенията им, объркваше ги и  често й пречеше...
      Андрей влезе с компота и една кутия за торта и прекъсна мислите й.Мишана се обърна  към него и като видя кутията за торта, подскочи от радост.
     - Винаги знаеш с какво да ме зарадваш, досетлив си, както винаги! - И пое кутията, но усети  тежина в нея. - Нима си купил торта за мостра? – понечи да отвори капака.
    - Внимавай, вътре има... за тебе! – но тя вдигна капака толкова скоростно, че той не можа да й каже.
     Отвътре изскочи малко пухкаво котенце с кадифяно рижава козина, като косата й. Лапичките и ушичките му бяха кафеникави, а оцъклените зелени очички я гледаха втренчено.
      Мишана избухна в смях.
     - Най-после беше време на мишлетата да им намерят коте! Благодаря ти!  Много е хубаво! – и тя целуна  Андрей по брадясалата буза. Жалко,  не мога да използвам кутията. Да се залавяме за работа. – А ти, Мушмулице- кръсти тя веднага котенцето си – ще стоиш тука и ще гледаш! - Мишана го остави на възглавницата върху стола.
     Пандишпановите блатовете бяха изстинали. Мишана подреди единия в плоска чиния, сиропира го и го намаза с белия крем. След това накара Андрей да нареди вишните  от компота върху него. Едрата ръка на мъжа заизважда от буркана вишна след вишна и ги подреждаше прилежно върху крема.  Двамата заедно събраха трите блата, намазаха  цялата торта със сметаната. Издигна се една голяма и пухкава снежнобяла планина от загадъчна сладост.
      - От тук поемам аз – му каза Мишана – Ти можеш да си хващаш четката. Разликата между бялата блажна боя и сметаната е само във вкуса. На лицето имаш и от двете. – И Мишана намаза с пръсти от крема върху бузата му.
      Започна да украсява тортата. Фантазията й се развихри. По края с шприца направи снежни сметанови цветя, в тях заби по една вишна, в средата настърга люспи шоколадов ковертюр, върху тях ръсна малко пудра захар. Облепи тортата с шоколадови пръчици.
      - Е, госпожице, вече си готова! – седнала на стола, Мишана с удоволствие съзерцаваше сладката принцеса. – Време ти е да те изведа на разходка и да отидеш на гости.
    Излезе в двора. Пред оградата беше клекнал Андрей и старателно нанасяше боята върху металната решетка.
      - Трудно е да се гушнеш с оградата. – закачи го тя.
      - Да, ама оградата е винаги на разположение! – в тон й отвърна  Андрей.
      - Искам нещо да те питам – каза сериозно тя. – Тази торта е по-хубава от останалите, което ще рече, че е най-вкусната торта, която съм правила. Как  наричаха в граматиката  думичките „по” и „най”?
     Той се изуми от питането, но беше нормално за нея, затова отговори:
    - Степенни частици, сравнителна и превъзходна, като тебе и мене. Ти си най-красивата и най-чиста жена, която познавам, а аз съм по-симпатичния и по-предпочитан мъж от другите. Искаше да каже „за тебе”, но го премълча.
    - Това е последната торта, която правя! – Внимателно я огледа. Беше забила клечки за зъби в тортата, за да не се залепи найлона, с който я беше покрила. -  От другата седмица започвам да шия чаршафи. Ще ги нося на църквата. Доста хора ще имат нужда от тях. – Тя обърна очи към небето. - Колко много неща трябва да направя за един кратък човешки  живот! Аз съм светът, който създавам, ако спра да го правя, значи светът ми спира да съществува!
      И крехката й фигура закрачи към приюта за стари хора. Щеше да им поднесе тортата и, наблюдавайки ги как лакомо я облизват, да пълни сърцето си с обич. След нея малкото котенце подтичваше. Рижавата му козинка се разпухваше от движенията му, а тънките му крачета  плавно се  опитваха  да я настигнат.
     Андрей погълна думите й. Животът на истинската Мишана беше извън огледалото. Затвори кутията с боя, прибра четката и отиде да купи шевна машина.