Градският автобусът спря на спирката. Чистачките като бесни кучки се мятаха открай до край върху голямото стъклото и избутваха проливния дъжд.

       - Хей, приятелю, не се качвай! Слизай веднага! – шофьорът погледна пътника в обратното  огледало и на лицето му се изобрази погнуса от  дрехите му.  Намачкани и развисени върху слабото му тяло, те издаваха небрежност. Мазните петна по сакото се  открояваха големи и лъскави. Косата му, побеляла по слепоочията, беше разчорлена и сплъстена.

    Човекът на вратата понечи да крачне едно стъпало нагоре, поколеба се за миг, но се подчини на волята на шофьора и не продължи.  Слезе заднишком. Вратата се затвори пред него, автобусът потегли. Доволен, шофьорът се обърна към стоящия да него пътник:

     - Тия клошари използват автобусите като приют, возят се  на сухо и топло без билет и ако ги глобиш, нямат нито пари, нито адрес. – Пътникът мълчеше. Думите му увиснаха във въздуха.  

   Шофьорът изпълняваше наредбата: в автобуса никакви клошари и просяци, за да пази уюта на пътуващите.

   Виелицата почти утихваше. Беше разпиляла мъртви клони върху подгизнатата от влага земя. Дъждовните капки облизваха оголените  дървета, стичаха се по кората и около всеки ствол се образуваше малко кладенче.  Клоните все повече чернееха на фона на облачното небе.

    В леката кола беше топло. Красен приглади с длан новите си дънки.  Позволи си да похарчи повече пари заради студентския празник, затова сега го кефеха. Имаше среща в кафето и щеше да се изфука пред Северина. Тя все го задяваше за старите му джинси... Гумите свистяха на мокрия асфалт и звукът от пръските се разпиляваше от лудналия вятър.  Красен усилваше музиката, когато видя човека. През облятото от дъжда стъкло  фигурата му се размазваше. Човекът се движеше едва, едва, после изчезна. Момчето спря рязко колата. Не може да бъде! На тротоара имаше човек, сега го няма. Излезе от колата, огледа се. Не видя нищо. В този момент чу стенание. Дъждът беше спрял. Огледа се и се насочи към звука.

    На няколко крачки видя шахта, на която капакът липсваше, и човекът бе пропаднал в нея. Момчето се наведе над главата му. Мъжът взря в него уплашен поглед. Подаде ръце, опита се да се измъкне,  но ръцете  на  момчето го изплъзнаха. Стенанието се усили. Мъжът задрапа по мокрите стени на шахтата, докопа крачолите на дънките  и заби нокти в тях. Вкопчи се здраво и ги задърпа  яростно. Красен едва се удържаше да не се смъкне в шахтата с него. Принуди се да клекне. Мъжът успя да се измъкне.  Имаше охлузване по ръцете и лицето, не можеше да стъпи на краката си, единият бе навехнат. Красен се изправи и тогава видя отпореното  от дънките парче плат, висящо кално и мокро.  Мъжът се опита да ходи, но болката в крака го засече. Подпря се на Красен и не мръдна. Момчето се зачуди какво да прави. Погледна скъсаните си дънки, погледна човека, мокър и вмирисан на канал. Как да го вкара такъв в колата си.  Да го остави ли, не можеше да ходи сам?

   - Момче, - обади се мъжът – мен в автобуса не ме пуснаха, а ти в колата си мислиш да ме вкараш. - Красен се зачуди как бе отгатнал мислите му.

   - Ще ме придружиш ли до ъгъла, живея там! – Мъжът се подпря на лакътя и закуца. – Скъсах ти дънките, извинявай, ама се уплаших, че няма да се измъкна! Господ те прати, иначе щях да си погина долу!

   Красен се засмя:

   - Хайде, хайде, това са само едни дънки! – сам не разбра как го изрече, беше пестил от храната си, за да ги купи. И пак ще изтърпи подигравките на Северина. Ако не държеше на нея, нямаше да го засягат, ама нещо в нея го привличаше и той се опитваше да изглежда интересен в очите й.

   - Благодаря ти, момче, много хора днес  са с ампутирано състрадание и нямаше да ми помогнат... – Мъжът се държеше за лакътя на Красен.-Много грешки съм допуснал пред себе си и сега стъпвам по тях. Затова се отказах от нормалния си живот и се зарових в кашоните.

    Бяха стигнали до един безистен на голям блок. До каменната му стена имаше  натрупани кашони, вехти дрехи и завивки.

   - Това е  къщичката ми. Тук поне е сушаво! Е, малко духа, ама лятото е приятно. Човекът прави мястото, а не обратното, нали! – усмихна се мъжът.

    - Дай да видим крака? И трябва да се изсушиш! – настоя момчето.

    - Не се грижи! Сега ще го  стегна  с два парцала и ще ми мине като на куче. – Мъжът ровна в една мръсна торба и извади стара риза. Отпори две широки ленти, мушна една летва в обувката и усука крака. – Готово, направихме му шина - да е спокоен. Тялото никога не дава покой на мозъка, затова той не спира и  нощем да работи. Знаеш ли, че 85% от мозъка е вода. Мозъкът е  потопен в солена цереброспинална течност и в нея плува. Казват, че тежи средно около кило и триста, при мъжете е с няколко грама повече. А тялото на човека е 75% вода и 25% твърда маса. Затова мокър от дъжд не се бои! Ако ме почерпиш една цигара, с кеф ще си я изпуша!

    Красен извади кутията с цигари и я остави върху кашона. Запалиха.

     - Ти да не си бил лекар? – попита Красен, учудвайки се на познанията му.

    - Е, поназнайвам някои неща! – не отговори на въпроса мъжът. - Работата на лекарите е да объркват  пациентите и после ги оставят на природата да ги лекува.

Красен долови, че пред него стои човек с нестандартно мислене.

     - Наблизо има закусвалня, ще отида да взема нещо за хапване, за да прогониш стреса – рече младежът.

    Мъжът разбра, че момчето  иска да си отиде и не му отговори. Красен се отдалечи. Мъжът запали втора цигара. Допушваше третата, когато младежът се върна с чаша горещо кафе и двоен тост. Мъжът не вярваше на очите си. Господ днес му поднасяше щедър дар. Пое чашата и хляба и очите му се насълзиха. Обикновено се редеше за топла чорба и хляб в кухнята за социално слаби, оцеляващи на ръба на мизерията маргинали.

     - Да ти е сладко, аз ще тръгвам. – каза то.

     - Ако тостът ти е горещ, като отхапеш от него и ти запари на небцето, какво ще направиш! – попита го мъжът, като захапа горещия сандвич.

    Красен се обърна, зачуден от въпроса:

   - Ще го изплюя, няма да си горя езика, я! – бързо отговори.

   - Е, това направиха и с мене, млади господине! Принудително ме извадиха от нормалното общество. Сега съм сам господар на себе си и се задоволявам с малкото. Човек може и с две, и с двеста, нали така казват. Какво можех да направя с единствения си, неповторим и драгоценен живот в този луд свят?  Исках да го живея със страст! И си платих, затова не си поставяй велики цели!

    - Още съм млад и върхът на пирамидата не ми е самоцел,  поставям си близки цели. Имаш ли роднини? – отбягна с въпрос обясненията Красен.

    - Всичко имах: жена, деца, къща, ама нямах себе си.  Не успях да се отгледам правилно. В изминалия ми живот имаше тупурдия сред хората, поддавах им се лесно, не ме оцениха, и се провалих. Не ме оцениха, защото не им бях удобен нито в семейството, нито в бизнеса. Почнаха дела. Аргументите за собственост, знаеш ли, не винаги са елегантни, предизвикват спорове и болести, затова предпочетох да приключа нещата бързо. Сега съм сам, беден и спокоен. Искам да съм добър човек, покорен на природата. Ама защо те занимавам с мен!

      В тоя момент мина една мургава жена с набрана в ханша широка пола. По лицето й имаше остатъци от бяла помада. Тя се спря:

     - Още не си ми дал отговор, ще участваш ли в синдиката на просяците? – обърна се тя към мъжа. - Няма да ти струва нищо, както седиш, ще печелиш! – продължи тя като евтина реклама.

     Мъжът продължително я загледа. Жената отмести поглед. 

     - За твое добро е! - каза тя, сви рамене и подмина.

    Мъжът махна с ръка, все едно че пропъди досадна муха.

    - Можеш да си тръгваш! - обърна се той към Красен. -  Благодаря ти за сандвича, добро момче си! Пази се властите да не те погнат, че се навърташ около мен. Хайде махай се сега!

     И човекът се загъна  в рехавото одеало, покри главата си и се загуби за света. Небето беше в него, защото лежеше между звездите.

     Момчето тръгна към колата си, но преди това спря един полицай, за да му каже за... шахтата.