Разхождах се из площада, времето ми беше неограничено, неделно, свободно. Бях сам и исках компания. Спрях се при жената. Замислени очи, леко наклонена глава. Загледах я. Тя не ме виждаше. Привлече ме стройната й фигура, на която уморено отпуснатите ръце бяха като прекършени криле. В тоя момент зърнах циганчето. То се промъкваше тихо зад нея. С ловко движение се извъртя бързо, грабна чантата на жената и побягна. Не разбрах как хукнах след него. Бях спринтьор и се надявах на бързината си. Не изпусках от очи детското гръбче, което се отдалечаваше. След мен чух забързани стъпки, обърнах се. Беше жената. Разстоянието беше малко. Почти доближих хлапето, протегнах ръка и го докопах за вратлето. То едва не падна, обърна се и ме погледна с ококорени очи. В тоя момент жената ме настигна, издърпа чантата, приведе тялото си, за да успокои дъха си. Циганчето се отскубна от ръката ми и побягна. Останах с жената.
- Благодаря! – чух гласа й на пресекулки.
- Добре се справихте и вие! – бях успокоил пулса си, затова тембърът ми звучеше спокойно.
- Трябва да пийнете вода, уплашихте ли се? Поемете си въздух – бавно и дълбоко! Знам от опит как да прогоните спазмите в диафрагмата, причинени от тичането. Дишайте! – казах насърчително.
Седнахме на стъпало, издадено над тротоара. Жената все още трепереше. Бръкна в чантата и извади шише с вода. Наплиска си лицето, после пи три глътки, като направи малки паузи.
- Щях да се простя с всичките си пари и документите, благодаря Ви! – каза тя.
- Вече ми благодарихте, елате да Ви черпя един сок!
Бяхме се отдалечили от площад „Караискаки” и навлезли в един от булевардите на Атина. В далечината се виждаха каменните склонове и колоните на Акропола.
- Куфарът ми е в чакалнята, ще пътувам за България! – погледна часовника си. – Ала имам доста време!
Взех по една бутилка натурален сок от периптера (павилиона), отворих ги и наврях сламките. Подададох й бутилката. Тя ми благодари и задърпа нервно сока. Седнахме на една пейка в близката градина. Над нас облаците прецеждаха слънчевите лъчи и светлината играеше на криеница между дърветата.
- Ще пътувате за Родината? – попитах.
- Привърших с моето емигрантство тука, ще се прибирам и ще си търся работа в България. Завършила съм спортна журналистика и ще опитам я в някой вестник, я в някое училище.
Гледах я, слушах уморения й глас и мъжките ми очи се наслаждаваха на прекрасната й фигура – издължените атлетични крака, с опнатия по тях ластичен панталон, бледите бузи, по които усмивката ярко очертаваше очни ябълки, светлокафявите очи, открояващи се на тъмната й коса, ме караха да не откъсвам поглед от нея.
- Как се казваш? – несъзнателно минах на ти, но тя не забеляза.
- Тамара – погледна ме право в очите.
- Рускиня ли си?
Тя се засмя открито, гърлено, като да избие нервността.
- Не, не! Българка съм!
- Аз съм Владимир и не съм руснак!
Тя не даде знак, че е чула името ми. Продължавах да я гледам с възхищение. Тамара повдигна глава, посочи с очи и каза:
- Виждате ли колко много хора се разхождат с подаръчни книжни торби? Как мислиш, това купувачи ли са? – ме откъсна тя от съзерцанието.
По улицата минувачи с фирмени подаръчни чанти влизаха и излизаха от скъпарските магазини. Тълпяха се вътре, заради сезонното намаление. Но дали купуваха? Статистиката сочеше, че отворените в неделя за туристите магазини, не бележеха ръст в продажбите, а по-скоро търговците правеха допълнителни разходи. Кризата в Гърция се отразяваше най-много в търговията.
- Виж, хора се струпват вътре – продължи тя, - оглеждат, опипват, мерят... Магазинерите любезни, внимателни, търпеливо усмихнати. Клиенти с натрупани в пробната дрехи, обличат, събличат... и на касата плащат малцина. Просто клиентите излизат доволни, че за няколко минути от живота си са се почувствали щастливи от премерените скъпи дрехи.
- Но те трябва да са нещастни от такава измамна илюзия! – опонирах аз.
- Естествено, че са нещастни, празният им джоб не е могъл да ги купи! Ала си носят подаръчната чанта с марковото лого... Знаеш ли защо толкова много гърци ходят с такива чанти? За заблуждение, че са си купили нещо марково... А в чантата са чифт стари обувки за ремонт или скъсаните панталони за шивача...
- Е, всеизвестни са с двуличието си!
- Даже и в такъв вариант го има! Да им завидиш...
- Да ги мислят за голямата работа! – влязох в нейния тон.
- Да, те носят в себе си прикрито доволство! Знаеш ли, понякога недоволството от ситуацията, тревогата от нерешения проблем води до по-голяма разруха от самия проблем, стига се до деградация на личността. Ето днес щях да имам голям проблем, ала всичко ми се размина и то благодарение на теб!
Тя впери бадемов поглед в мен. Почувствах се несигурен като хлъзгав сапун.
- Значи в България? Тук не ти ли харесва?
- Работих няколко месеца, събрах някое евро, имам други планове за себе си. Все още съм млада, за да продължавам да стоя затворена на едно място. Бях спортистка и на състезания обиколих света, ама вече съм стара за това.
- Какъв спорт?
- Волейбол, не ми ли личи?
- Определено да, още носиш отпечатъка на спортна дама!
- Докато не съм загубила форма, ще пробвам да стана учителка по физическа култура и спорт в някое училище. Знаеш ли, не се сърдя на това циганче за чантата. Ако е принудено да краде от глад, да му прости човек, но ако някой го използва, за да богатее, е престъпление. Съгласен ли си! – тя разтърка главата с ръка, като да прогони напрегнатата умора.
- Имаш право! Вчера на площада, където се събират гълъбите, видях как едно малко циганче гонеше гълъбите и заедно с братчето си се опитваха да уловят един. Примамиха го с храна под едни храсти и го мушнаха в една чанта. Ще го опекат за вечеря... - главата на Тамара се отпусна и натежа на рамото ми.
Погледнах затворените очи. Беше задрямала. Нежно погалих с ръка стройната фигура. Отстрани изглеждахме като влюбена двойка. Това ме поласка. Умората и незабележимото пускане на приспивателната таблетка в сока си свършиха работата. Придърпах чантата между нас, отворих ципа, видях билета и извадих салфетка. С едната ръка прибърсах спуснатата от устата слюнка, а с другата издърпах портмонето. Ловко измъкнах парите и заедно със салфетката ги мушнах в джоба. Връщайки портмонето, видях найлоновото пликче със златните накити. „ Добро момиче, предвидливо е свалило всичко от себе си и прибрало в чантата!” С два пръста, тип ножица, прищипах пликчето, свих го в юмрука и го пуснах в джоба. Тъкмо вземах телефона й, когато чух:
- Господине, бихте ли ми казали колко е часът? – пред нас беше спрял един младеж. Направих му знак с пръст на устата да е тих, за да не събуди дамата. Погледнах телефона и отговорих. Тамара се размърда. Мушнах телефона в джоба на панталона си. В просъница тя каза:
- О, задрямала съм! – и придърпа чантата на скута си.
- Ще отида да ти купя Ред Булл и една Кока-Кола за изпът!
- Добре! Ще изчакам, има час и половина до автобуса! – и тя се облегна на пейката, стискайки здраво чантата с ръце.
Запътих се до близкия периптер. Един уличен музикант с китара в ръка се беше настанил на тротоара. Обърнах се. Тамара беше вперила поглед в него. До нея долитаха думите на песента:
„Не в мрачното на облаците,
нито в устрема на бурята...
Не в яростта на мълнията,
нито в топлото на слънцето...
Не в силата на вятъра суров,
нито в прозорливата луна...
Ще открием измамния живот.”
След две седмици започваше учебната година.