Животът на кучето Митко започна преди две години край брега на реката. С рунтава бяла козина и постоянно провесена опашка приличаше на игрива козичка, която леко и безшумно се провира между храсталаците. Рибарите му подхвърляха остатъците от храната си и след като съберяха въдиците си вечер, той последваше този, който го хранеше по-щедро. Така запомняше къщите им и полека-лека привикна и с градския пейзаж. Стигна се и до там,  че отгатваше от коя къща ще тръгне  запаленият рибар, за да го последва до реката.
  В топлите дни обикаляше повече покрай реката. Рибарите му хвърляха храна  във водата и той, плувайки, си я вземаше сред всеобщия им смях.  Вечер започна да остава в парка, за да може сутрин да сподири някой рибар, хем дружинка да му прави по пътя, хем да го пази от другите кучета. В повечето случаи бягаше от по-големите песове, като не разчиташе на човека, а на сигурността да се скрие някъде. После изчакваше и пак се лепваше след него. Не лаеше без нужда, по-често скимтеше от удоволствие като получеше комат хляб  или парче мръвка. Ако не го забележат, се отъркваше  в дрехата или ръката на човека и го поглеждаше с мили умолителни очички, на които не можеше да се откаже.
   През зимата започна да се върти до магазина или баничарницата и все си изпросваше по нещо. Навикът да обикаля винаги покрай хората, постепенно го преобрази и от беззащитно, плахливо куче, го превърна в сигурен за храната си пес. Другите кучета го следваха, но не смееха да си изпросят храна и когато той се затичаше за филията хляб, те не го ръмжаха, защото се бояха от хората. Сред кучетата той се наложи  като животно, което винаги можеше да осигури прехрана за себе си, но не и да я дели с тях, затова те не го доближаваха.
   Митко постоянно тичаше по улицата сам, далеч от глутницата гладни кучета. Но ако му се доиграеше, те го приемаха безрезервно.