Поляната го примамваше  и  момчето се спущаше върху едно листо по мократа, извита от дъжда, пътека. Капките докосваха нежно загорялото му от слънце тяло и се плъзгаха с шепот по власинките на настръхналата кожа. Сънливата Луна се показа виновно откъм облака и го стрелна с мъгляв поглед. Момчето се прозина. Животът му бе затворил една врата и се канеше да му отвори друга, но то още не можеше да види това. Мислеше, че вече е станало мъж, че е напуснало детето в себе си. Отчаян от объркването си, то спря на дъждовната кална пътека, престраши се и я заговори  плахо:

    - Искаш ли да сме приятели с мокри чувства? Аз ще плача, защото съм виновно, а ти ще попиваш  сълзите ми. Трябват ми сила и мъдрост, за да ги задържа, а щом ми се плаче, значи съм твърде невзрачно, за да ме забележат и ми помогнат.

 Пътеката се събуди, протегна се дълго и след като дръпна малко въздух, за да избута водата, му каза:

      -  Мъдростта е наета в момента при един великан, за да му докаже, че се налага да  освободи силата, защото му е  вкоренила краката здраво в земята и ще дойде ден, когато няма да може да  мръдне.  Затова не ги чакай! Щом искаш да измиеш  вината си със сълзи, спущай ги върху мен, но те моля да не са много, защото оттука минават разни животинки и ще е неприятно да им нацапаме телата с твоята вина.

    - Направих една пакост! – каза то. - Дадох на костенурката малко познание за очите, едно цвете. Тя е добро и кротко животно и  има право да се порадва на красотата на света, защото  носи къщичка на гърба си и  на никого лошо не е направила.

      Като чу, че говорят за нея, Баба Костенурка, не че не й беше добре, но и беше скучно,  изпълзя от хралупата на дънера и видя малкото момче, което не знаеше още дали става мъж, защото бе виновно за нещо и плачеше. Костенурката се закашля  и каза:

     - Тази къщичка е моето наказание! Колко съм страдала за нея, докато я изградя. Дни и нощи не съм спала, от клетките си съм отделяла, за да  напластя ребро до ребро и да я направя удобна за дишане, но стана моя затвор. Тя ме закова на земята и сега не мога да видя как птиците летят по небето и да се порадвам на слънчевите  цветя. – Погледна любопитно момчето, видя  сълзите му и попита  какво е помрачило съвестта му?

      Момчето отвори длан, разпери пръсти.

    - Виж! – каза то - Една пръчка дойде в ръката ми, прошепна ми да замахна, и...  обезглавих едно цвете за тебе! Жълтите му листенца се свиха и с писък се отделиха от стебълцето!

    - Защо не накажеш пръчката, – отвърна му тя - макар че от падналото цвете грейнаха  слънчеви искрици  и  ми дариха  радост за затвореното  в корубата старо  тяло. Усетих аромата на вятъра и целувката на слънцето толкова близо до себе си, че придобих   младост. И сега искаш мъдрост и сила, за да накажеш  преживяното?

     Момчето се замисли.

    -Затова ми трябват, за да разбера вината си, а те са задържани при великана.

     В своя дълъг живот костенурката не бе срещала подобен казус. Много пръчки са й препречвали пътя, ама тя все ги е заобикаляла. И добре е правила, защото както й се подава  главата, някоя можеше  да я обезглави. И съжали, че не може да събере всички пръчки и да успокои момчето, че няма повече да го изкушават.

     В този момент медоносното дърво разпери клони и луната  очерта сянката на хиляди полегнали  пръчки върху пътеката. Момчето се наведе, за да вземе една от тях, но луната ги разбърка и на пътеката настана безредица. Вдигна се шум от свистенето им. Клоните се бунтуваха от несправедливата обида. Отнякъде прелетя сивосинкава пеперуда и се приземи на гърба на костенурката. Още във въздуха тя чу, че говорят за мъдростта, а нея много я биваше по мъдрите приказки.

  - Момчето трябва да контролира дишането и мисленето си преди да вдигне пръчка от земята, тогава замахването на пръчката ще е осъзнато мъжествено действие. И паузата между вдигането и замахването ще е синхронизирана с вдишването и ударите на сърцето... Когато знае кой е, какъв е, че не е автоматизирана машина, че въздухът изпълва всяка клетка на тялото му, тогава ще узнае и каква е целта му! Пръчките имат природно право да се движат, в която посока си искат, даже да падат на земята. И момчето трябва да се извини на пръчката, че е нарушило нейния покой, за да преследва целта си! - И тя потри самодоволно пипалцата си, размаха полепнали  с нектар крилца и  отлетя, без да остави диря върху костенурката.

    Думите на пеперудата затвърдиха още повече вината на момчето. Това, че бе помогнало на костенурката да улови с очи красотата, не го успокои. Фактът, че цветето нямаше глава, оставаше да го терзае. Вече плачеше с оскъдни  сълзи. Пътеката бе изсъхнала и прибрала мокрите си чувства.

      Първи край на приказката:

      Пътеката се обади:

     - Момче,  безпокой се за три неща: първо за себе си, а не за цветето, второ,  за сълзите, които могат да не ти стигнат и трето,  за великана, който ако не намери решение, ще те остави без сила и мъдрост!

     Тогава то се затича. Малкото му телце постепенно набираше скорост, наедряваше и усещаше  невероятна  сила, с която  отхвърляше натежалата кал,  полепналала по нозете му. То тичаше, тичаше и мускулите му придобиваха  размерите на великан. Стигна замъка, натисна дръжката на вратата и влезе. Вече бяха  привършили преговорите с мъдростта. Звънецът  удари  за почивка и... Будилникът го събуди!

     Мъжът скочи от леглото, бегом влезе в банята и пусна душа. Водата отми и последната частица от съня.

    Втори край на приказката:

     Пътеката обяви събрание на всички животни, оставили отпечатък върху нея, за да си дадат мнението как да помогнат на момчето, докато мъдростта е заета. Тъй като богомолката беше специалист по проблема, се отзова първа:

    - Обезглавяването е акт на сексуално преживяване – каза тя. – Момчето навлиза във фазата на зрелостта и действията му са напълно оправдани. Иска да изпита това, което може би го очаква след събирането му с партньрка. В този случай то не трябва да изпитва вина и не са му нужни мъдри наставления, а по-скоро  насърчение.

     Костенурката се обади:

     -  Моята съдба е да влача докрай къщичката си на гърба и понякога  ми тежи, че не мога  да се почувствам свободна. Ала и на момчето кръстът не е лесен. То обича всичко в природата, въпреки зависимостта й от нея. И  тя трябва да му прости въпреки всичко. Защото действието му е толкова благородно! Аз съм му безкрайно признателна. Момчето е ката рицар, който пази равновесието и желае за всички да има радост и красота. Неговата постъпка е свята.

    Пеперудата, която има пристрастие към цветята, възрази:

   - Не мога да се съглася със становището на костенурката. Има три вида хора: такива, които правят нещо, такива, които наблюдават случващото се и такива, които само се учудват от случващото се. Момчето е от първите, то  се нахвърли върху природата с насилие и трябва да бъде жигосано за постъпката си. – Тя знаеше, че е крайна, но справедлива. Беше прелетяла над цялата поляна, опрашила доста цветя, за да има плодове и правото им на живот трябваше да бъде защитено. Но нямаше време  да  чуе възраженията на останалите и отлетя.

     От бърборенето на пътеката момчето заспа дълбоко. Пърхането на пеперудата около него не го притесни, защото сънуваше приказен сън.

    Трети край на приказката:

    Ако някой не защитава собствените си интереси, значи е глупак. Момчето не успя да убеди  обитателите на поляната в правотата на поведението си. Пръчката често го контролираше.  Оттогава никой му нямаше доверие, защото беше глупак.  А глупаците, които  постъпват в разрез със законите на природата, никой не ги обича. Даже костенурката започна да се съмнява в чувствата си.